Има нещо лично

3 юни 2014, Младежки театър „Николай Бинев“

Във втората вечер на „Световен театър в София”, столичната публика се срещна със спектакъла на Театр Нови от град Познан„12 разгневени мъже”. Негов режисьор е Радослав Рихчик, едно от любопитните имена на по-младото театрално поколение в Полша, чиято работа бива следена с интерес. Една от причините е, че определено не му липсва кураж да се захваща с трудни, мащабни и отговорни проекти, какъвто без съмнение е и този. Да поставиш на театрална сцена телевизионната драма на Реджиналд Роуз, превърната в култов филм от Сидни Лъмет през 1957 г., е дръзко и рисковано начинание. „Има нещо лично”, с категоричност казва един от персонажите и това е не просто съществен код на спектакъла, тази реплика като че ли определя подхода на Рихчик към текста и цялото театрално случване.

7Сюжетно, „12 разгневени мъже” предлага една схематична, нравствена ситуация, която пресича и сблъсква личното и социалното, за да изпита морала и чувството за отговорност на различни равнища. Всяка нейна интерпретация неизбежно залага не малко капани, част от които успешно са избегнати в тази сценична версия, други не съвсем. Дванадесет съдебни заседатели, всичките мъже, трябва да решат съдбата на едно момче като преценят дали то е виновно за убийството на своя баща и заслужава да получи смъртна присъда или доказателствата не са достатъчно убедителни и то е невинно. За да бъдат докрай интензифицирани отношенията и за да не остане място за незаемане на позиция, то решението им трябва да е единодушно.

Всички актьори на сцената са облечени в черни, ненатрапчиви костюми и бели ризи, които на пръв поглед ги унифицират, за да бъде възможно диференцирането им да дойде от думите и разсъжденията. Началото и краят на театралната сцена са подчертани визуално от две сценографски „линии”, стоящи като стени, задължаващи персонажите да не напускат „стаята”. В дъното са наредени дванадесет най-обикновени стола, а най-отпред – дванадесет микрофона с различна височина, съответстваща на тази на актьорите, които периодично застават зад тях. Така, строени в редица фронтално срещу публиката и съвсем близо до зрителите от първия ред, те изказват своите присъди. През останалото време, когато обсъждат, спорят или водят незначими разговори, шумно и припряно се движат между зададените им очертания и често с тропане поставят акцент върху избрани моменти от диалога. Тези им движения, макар и хореографски решени от Рафал Урбацки, вероятно умишлено са по-скоро хаотични, създаващи усещане за случайност. Освен това често се случват на фона на музиката на Михал Лис, която също е семпла, но придаваща привкус на драматизъм и напрежение. Цялата атмосфера на спектакъла избягва да изпъква сама по себе си, но съдържа лесно разпознаваеми препратки към популярни екранни жанрове, като например реалити формати и трилър.

2-1Дебатът им започва от точка на апатия и незаинтересованост, в която всички участници, без един, с лекота са готови да признаят обвиняемия за виновен, за да стигне до пълното си преобръщане на финала. Но в действителност това е просто общата рамка, в която се развиват нещата на сцената, а същинският интерес на постановъчния екип не е към крайния резултат, а към пътя, по който се върви към него. По него „проблясват” личните мотиви, травми, предразсъдъци и страхове на участниците, които започват да обясняват позицията, от която говорят и отношението им към света и другите. Косвено се натрупват и философски аргументи за природата на човека, за възможността да съществува абсолютна истина и за интерпретацията на „фактите”.

1-1Именно в тази линия, над сцената през цялото време с главата надолу виси родственикът на вълка – огромно куче, доберман, с капеща от устата слюнка, събираща се в прозрачен съд под него. То неизбежно напомня за твърдението на Томас Хобс, че „човек за човека е вълк”, винаги воден от егоизма си, и поради това е нужен обществен договор за регулация на отношения. А част от условията за неговото функциониране е индивидуалното съзнание на всеки и поемането на лична отговорност спрямо другите, което може би е сред често пренебрегваните неща в съвременния свят. Съвсем логично в този контекст се появява и фигурата на съмняващия се, декартов човек. Онзи, който започва да пита и търси, по рационален път, да стигне до нужното му познание. В случая с „12 разгневени мъже” то е достигането до извода, че обвиняемото момче е невинно, тъй като вината му всъщност не е доказана.

Като цяло спектакълът се опитва да изпълни няколко много сложни задачи едновременно. Самото посягане към текст, реализиран успешно на екрана вече е сериозна заявка. Още повече неговата схематичност и занимание със сериозни философски понятия, свързани с морала и обществото, го правят още по-рисков, заради постоянната опасност от изпадане в дидактика, от която представлението не винаги се спасява. Но все пак Рихчик и екипът му са намерили своята лична причина, за да го създадат. И „опаковайки” го във външните белези на лесно достъпни, развлекателни жанрове, дори могат да бъдат заподозряни в добросъвестен опит за правена на театър с функциите „морален институт” по Шилер.

 Текст: Ина Дублекова

Снимки: Bartłomiej Jan Sowa

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s