Паузата като пространство за танц

Съществуват три важни линии в „Дистанция”, които задействат зрителското възхищение и провокират критическото мислене за танц. Първата е общовалидността на темата на представлението. Поначало тялото на изпълнителя е безименно и е носител на известна анонимност, затова лесно се превръща в носител на знаци. В случая с „Дистанция” това е най-вече борбата и играта с времето и пространството. Движенията на двамата танцьори изграждат измерения, подобно на герои от видеоигра. Без да полагат наратив, те правят поредица от интензивни опити да разкажат истории чрез телата си. Цялата публикация

Бунтът на машините

„Жизнено пространство“ не е просто уникален стил, в който „театър, пантомима и танц се събират в едно“.  „Жизнено пространство“ не е цирк, не е акробатично шоу със сложни трикове и фокуси, нито с евтини циркови скечове за деца и баби. Наистина изключително рядко би могло да се наблюдава подобно „майсторско техническо осъществяване“ на такова сценично произведение на изкуството.

В „Жизнено пространство“ съществува един отстранен, но проницателен поглед върху физическата комедия. Малко е да се търсят аналогии с опитите на популярния през 20-те години на миналия век Бъстър Кийтън или пък с Чаплин, въпреки че действително режисьорът и идеолог Якоп Албом се вдъхновява от нямото кино. Малко би било и да определим спектакълът като форма, защото тук е на лице по-сложна структура, съставена от много и различни по същество елементи от театралното поле. Цялата публикация

Режисьорът Явор Гърдев за представлението на германския театър „Мюнхнер Камершпиле” – „Юда“

снимка: Яна Лозева

“Юда” е много прецизно замислено и плътно проведено представление. Рядко срещано съчетание между интензивна, детайлна и стабилна игра от страна на основния актьор Стивън Шарф. Когато човек работи сам на сцената, при това с ограничени от телесната позиция изразни средства – когато е качен на стълба, срещу стена и с гръб към публиката, удържането на еднакъв интензитет на присъствие през цялото време е извънредно трудна и едновременно с това неизбежна задача. В този случай справянето с нея беше респектиращо. Работата по това представление е била много сериозна, задълбочена, енергоемка и трудна. Минимализмът на режисьора Йохан Симонс поставя Юда в контекста и перспективата на едно хуманизиращо виждане, което осигурява поглед през емпатия към силно страдащия персонаж, самотен в зоната на вечната немилост. Юда – несъвършеното човешко същество, което можем да разберем и на което можем да съчувстваме, в наистина случващото се изпитание на страдащата плът, предполагаше суров минимализъм на изразните средства в полза на смисъла. Без нищо излишно във визуалната и смисловата си тъкан, „Юда“ е смел спектакъл, който се гради изцяло на силата на актьорското присъствие. Това беше важна среща за българската публика.

Хореографът Стефания Георгиева за „Дистанция“

Не помня кога започна, стана бързо, засмука ме спокойствието, органичността, липсата на помпозност и ярко начало. Хипноза. Стратегията на спектакъла сякаш беше такава. Беше ни „споделено” нещо, което на всички ни беше много познато. ДИСТАНЦИЯ – спектакъл на Луис Марафа и Антонио Кабрита, в който се видях и сякаш всички останали в залата също. Така акустично, с такава графична експресивност беше очертана тая неспособност да се изразяваме спонтанно, да си признаем взаимната зависимост едни от други и да се оставим на простото, искрено общуване. Гледайки спектакъла видях онази откъснатост на човека от природата, опакована в красиви дрехи и зазидана в блокове, видях дистанцията на човека от самия себе си и се уплаших. Спектакълът беше жив, акустичен, напоен, интимен, изграден от фрагменти подредени в ясна конструкция. Движенията – чисти, умерени, флуидни. Импровизацията – брилянтна. Не ме взриви. Замисли ме. Припомни ми.

Арт мениджърът Атанас Маев за „Дистанция“

В спектакъла „Дистанция“, който бе представен в „Сфумато“ Луиз и Антонио успяха да ни разходят из дълбоко лична история, в която и двамата присъстваха със завидна категоричност в действията си. Спектакълът впечатлява с липсата на бъбривост, енергия и впечатляваща танцова техника, която им помагаше в бързото преминаване през различните нива на комуникация. Радостен съм, че такъв спектакъл бе представен пред софийската публика в резултат на партньорство между платформа AEROWAVES, Derida Dance Center, фестивалите Варненско лято и Световен театър, институции като Столична община и Европейската комисия, с което печелят както публика, така и професионалистите, които се докоснаха до таланта на екипа на Марафа.

Режисьорката Гергана Димитрова за „Жизнено пространство“

„Жизнено пространство“ е спектакъл, в който самото пространство се превръща в жив и бълбукащ организъм, възпроизвеждащ съноподобни, ирационални и клаустрофобични визии. Уж „голямата сцена“ на театъра става все по-населена и малка, препълва се постепенно от действия, герои, музика, предмети. Сценичното действие се развива толкова бързо, неочаквано и технически прецизно, че мозъкът не успява да различи въобразено от реално. Докато дишането ни се ускорява, съзнанието бива победено от развихрилото се въображение на несъзнаваното. Стилистиката на нямото кино, хумора на Бъстър Кийтън и леко кафкианската атмосфера постепенно нагнетяват борбата за жизнено пространство на различните елементи от историята до там, че „преобръщат“ самото пространство. Лутането в гънките на „опакото“ е приключило изненадващо и с лекота. И изгрява слънце. Великолепни изпълнители, изключително прецизна работа, свежи и неочаквани решения.“

Поетът Стефан Иванов за „Жизнено пространство“

За „Жизнено пространство“ на Якоп Албом може да се кажат различни неща. Например, че е театрално представление, което подобно на филмите отпреди четири години „Артистът“ и „Изобретението на Хюго“, отдава почит към фантазията в началото на нямото кино и по-специално на Бъстър Кийтън. Може да се припомни и връзката на Бъстър Кийтън със Самюел Бекет, защото актьорът играе в екранизацията на единствения филмов сценарий на Бекет. Може да се анализира понятието “lebensraum”, каквото е оригиналното заглавие на постановката на Албом и да се припомни връзката му с нацизма. И да се сравни с далеч по-човешкото понятие “lebenswelt” на Хайдегер, Хусерл и Шютц. Би могло да се заговори за Чаплин, Лаурел и Харди. Или за изключителна прецизност, пластичност, клоунади и забавни хрумки. Да се намекне за органичната човешка механика, която колкото и да е машинна, може да се натъжи или да се бунтува, защото и в машинното масло се раждат сълзи. Или пък да се потвърди слабостта на човека, крехкостта на човешкото, меланхолията на препълнения дом. И най-вече да изпъкне дребната подробност, че се изисква смелост (и последователност до абсурд) да си смешен не с думи, а с действия. Тази наивна сериозност и крайна съсредоточеност припомнят нещо, което думите лесно изличават – невинността на непосредственото и освобождаващото опиянение, което носи.

Поетът Владислав Христов за спектакъла „Орхидеи“ на Пипо Делбоно

Бих нарекъл „Орхидеи” на Пипо Делбоно спектакъл чистилище. Ступорът, в който беше изпаднала публиката, беше нейната естествена реакция на случващото се на сцената. Жената на седалката до мен, почти през цялото време плачеше и това сякаш беше част от представлението. Пипо ни показа как се стига по най-бързия начин до човешката душа, неговият начин за това е откровението. Творба, балансираща между гротескните и сантименталните моменти, творба правена със сърце и именно поради това, стигаща до сърцата. Гласът и задъхванията на бягащия Пипо като извечен хрип между живота и смъртта, правят театъра на този режисьор споделеност, оставаща задълго след падането на завесите. „Орхидеи” показа колко много липсва подобна споделеност на българската публика и колко голяма е нуждата от нея. Пипо, благодаря ти! Обичам те!

Владислав Христов

 

Режисьорът Галин Стоев за „Орхидеи“

Намирам спектакъла на Пипо Делбоно за великолепен! Той не само структурира театралната вечер, но и предлага изключително преживяване в личното пространство на гледащия. Чрез фрагментарни образи, теми и мотиви, той успява да ни осигури монолитно усещане за реалност, която е колкото конкретна и политическа, толкова и поетична и летлива. Разходките му през любимите места от любимите класически текстове са толкова лични и същевременно толкова базисно прости, че обръщат погледа на гледащия навътре и пораждат резонанс с личната история на всеки зрител. Всъщност това е представление, което се случва в гръдния кош на седящия в тъмното свидетел. Докато на сцената тече карнавал, поточни линии от оперни арии, цитати на артисти и писатели, хайку, спомени на актьори, спомени на автора, спомени на телата на актьори от моментите, когато са танцували, когато са били щастливи или пък са се прощавали с нещо скъпо и съкровено. Това е истински жест на съпротива срещу легализираната дехуманизация, жест без претенции за разрешение, без насилничество и без социална теория. Един нежен и мъдър поглед към нас, който ни напомня, че истинските революции са възможни само в сферата на безпощадноинтимната честност.

Галин Стоев