Юда, един от нас

В последната вечер на Деветото издание на „Световен театър в София“ на сцената на Младежки театър „Николай Бинев“ гостува един от водещите европейски театри – „Мюнхнер камершпиле“ с представлението „Юда“. Директор на театъра и режисьор на спектакъла е легендарният Йохан Симонс. Пиесата е написана от Лот Векеманс и стъпва върху публикуваното през 2009 г. „Евангелие на Юда“, а българският превод от немски език е на Мартина Колева. На сцената гледаме актьора Стивън Шарф, заслужено отличен за изпълнението си с наградата „Гертруд-Ейсхолд Ринг” през 2013 г. И когато в основите на едно представление стоят имена като това на Йохан Симонс и провокативен текст като „Евангелието на Юда“, то съвсем резонно осмислянето му може да се насочи към тях. Но в действителност спектакълът е достатъчно ярък, интензивен и театрално мощен, за да заслужи внимание сам по себе си.

По пиеса, „Юда“ е личен театрален проект на самия Юда, който е в позиция на нещо средно между режисьор, изпълнител и организатор на събитието. Той знае, че се намира в театъра, сам е пожелал това и от самото начало се грижи всички от публиката да са влезли, настанени и техническите служби получават знак за начало от него. Така, след вековното си мълчание, Юда избира да проговори и да разкаже знайно-незнайната си история не къде да е, а именно на театралната сцена, използвайки и реабилитирайки я директно в просвещенска традиция и по Шилер „като морален институт“. А патосът на спектакъла е точно този – фино, но настоятелно и лично да предложи друга гледна точка към базисни морални понятия като честност, (не)подчтеност, справедливост, истина, предателство, дълг. Това, че съумява да го направи по отърсен от религиозност начин е сред съществените му достойнства.

Представлението е много прецизно разграфено и изградено така, че да работи с минимално количество средства – оскъдна сценография и музика, приглушено осветление, маломерни физически движения в актьорската игра, на фона на които гласът става водеща медия. Въпреки това те са употребени в тяхната крайна напрегнатост и изискват същото от погледа и сетивата на зрителите в залата. На сцената Юда е чисто гол, обърнат с гръб към публиката и с видими белези от самобичуване по кожата. През почти цялото време на спектакъла седи на последното стъпало на дървена стълба, изправена в лявата част на сцената. Висейки на ръба на стълбата, на секунда и жест от падането, тялото на актьора Стивън Шарф е физически изпитвано ежеминутно. Той остава „заклещен“ там до края на представлението, а движенията му в пространството са само по вертикалната ос, между горе и долу.

Поставен в тази неудобна позиция, оголен и обречен да се движи само между две точки, Юда произнася своя монолог, който е адресиран изцяло към нас – публиката в залата и човеците по принцип, защото това е човешки разговор помежду ни, а той, в крайна сметка, е един от нас и вероятно всеки един от нас би могъл да бъде Юда. В думите му липсват обръщения и питания към Бог или Иисус, единственият му въпрос в тази посока е личното му терзание дали Учителя му е простил. Една от основните линии на разказа му, която Юда предава с топлина в гласа си, е за субективното му преживяване на личното общуване с Иисус,  собствените му вярвания и усещания по време на срещите им. Друга линия на монолога му е ясното съзнание, че всички познават отпреди популярната версия за това кой е Юда – предателят, но не виждат каква е тежестта на тази роля, какво е името ти да е забранено със закон в някои страни и да си символ на най-голямото зло, когато всъщност си брънка от нещо далеч по-голямо. Разказът му е уплътнен и с биографични допълнения за произхода и семейството му, неговата редовост. Но думите му не звучат оправдателно, а само разказвателно и ключова роля в изразяването му играят гласът и интонацията му. Той най-сетне е получил шанс да представи своята версия, а дали зрителите ще повярват или не, дали ще приемат, че това пред тях е Юда, чието лице не виждаме и който е забранен за изобразяване, е собствен избор, а и право.

Judas von Lot Vekemans, Deutschsprachige Erstaufführung, Münchner Kammerspiele, Regie: Johan Simons, mit Steven Scharf, Bühne: Bettina Pommer, Kostüme: Henriette Müller, Musik: Maarten Schumacher, Dramaturgie: Julia Lochte

Говорейки, той често пъти е с наведена глава и основната част от тялото му, която видимо присъства и изразява е гърбът му. Лицето на Юда липсва, на няколко пъти се мярва единствено профила му. Позата му веднага се асоциира със срама и изгубеното право да гледа другите в очите, заради деянието си. Но също така е част от цялостното конструиране на отношенията между Юда и зрителите, което се гради на различни нива в спектакъла и тук също така може да се прочете намек за това, че всъщност може би самият Юда не желае да гледа хората, заради обидата от това, че така лесно съдят без да знаят, без самите те да са сигурни, че биха постъпили различно на негово място.

В тази посока още в самото начало на представлението, с неудобство, но по задължение, Юда ни информира, че един зрител е влязъл без билет в залата, което не е драматично, но е нередно. По-късно той предлага с поглед да разпознае злодеятеля и, запазвайки анонимността му, стореното да бъде поправено след края. По този начин невидимо, но осезаемо публиката бива приобщена едновременно към чувството за вина и усещането за несправедливост от това, може би невинен да бъде посочен за виновен. В акуратно разчертаната от Симонс координатната система в цялата зала тези отношения фино, но красиво, намират своя израз. Защото Юда, отдалечен и загърнат в сумрака на вялото осветление на сцената, изискващо напрягане на очите и взиране, е поставен на едно нивото с гледащите го, тъй като представлението е замислено да се гледа от балкона на театралната зала. По този начин между него и нас се оформят хоризонтални отношения, общ контекст. И тогава въпросът за горе и долу, за двете крайни точни на стълбата, получава и възможното тълкувание, че тя е мост между подземното и земното, ада и земята, а небето или раят остават твърде високо и далеч за всички. Това усещане се подсилва и от двете сенки на стената, „партниращи“ на Юда, които се проявяват като силно деформирана, чудовищна проекция, родена от взаимодействието на сценичните прожектори със собственото му тяло. И тъй като всички – и Юда, и публиката в залата – са като приковани на местата си, обърнати в една посока и гледат към стената и сенките, аналогията с „Мита за пещерата“ от „Държавата“ на Платон става неизбежна, за да потвърди, че всъщност огънят е някъде зад гърба ни, а ние трябва да осъзнаем, че нищо не знаем.

Текст: Ина Дублекова

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s