В търсене на дома

В последните вечери на „Световен театър в София“ на сцената на ТР „Сфумато“ гостува танцовото представление „Дом“ на базираната в Брюксел танцова компания MARRAFA vzw. Хореограф, режисьор и автор на музиката е Луис Марафа. Българската публика познава работата му от срещата с „Дистанция“ през 2015 г. – танцово дуо, изучаващо границите на личното пространство и (не)възможността за емоционална и физическа близост в съвременното общество. Година по-късно той и екипът му питат „какво е да се почувстваш „у дома“?“

Търсейки своя отговор, въвличат и местни танцьори в представлението. Така към Луис Марафа, Петра Ван Гомпел, Антонио Кабрита, Марсиа Лиу, Сао Кастро, се присъединяват и единадесет български танцьори. След кратък уъркшоп с Луис Марафа, те се качват на сцената за българското представяне на „Дом“.

Двама от участниците: Мария Велева и Стефани Ханджийска, разказват повече за процеса на работата с хореографа и тяхното усещане за идеите на представлението

Как бяха избрани българските участници в „Дом“?

Мария Велева: Имаше прослушване под формата на малък уъркшоп – Луис Марафа ни даде кратка фраза и наблюдаваше начина, по който се движим. Доколкото зная той за пръв път тук прави опит за по-различни неща на сцената.

Стефани Ханджийска: Ние участвахме в две сцени – една, в която има хореография, която в последствие всички заедно деконструираме и втора, която буквално представлява шест минути тичане. Досега, когато Луис Марафа е въвличал локални танцьори, те са участвали само във втората сцена. Хореографската част се изпробва за пръв път и той остана доволен от резултата.

 

Как протече уъркшопа с Луис Марафа, с който той ви подготви да се включите в представлението? Колко време за работа имахте и през какви задачи бяхте въведени? 

Стефани Ханджийска: Имахме три работни сесии, в които първо работихме техника и фрази. След това пристъпихме към нещо, което аз си представям като мобилна архитектура, която той ни построи и започнахме да работим върху представлението.

Но има момент на климатизация към Луис. В началото ти се иска той да ти каже какво конкретно иска от теб и да започнеш да го танцуваш. При него обаче нещата не се случват така. Нужни са ти десет минути, за да утихнеш, да пристигнеш тук и сега и да се включиш в атмосферата. Трябват друго внимание и светоусещане за работата с него. Самият той разказва, че като е бил по-млад е бил много по-експлозивен танцьор, много повече е скачал и се е движел. А сега вярва, че е постигнал повече дълбочина и качество на движението. И аз усещам това в неговата работа – той не е прожектор, който излъчва навън и те блъска с енергията си, а има една вътрешна атмосфера, в която се случват страшно много неща, но за да ги видиш трябва друг поглед.

Мария Велева: Нещата, които правихме бях така напътствани, че да провокират вътрешни търсения за тялото в пространството и за момента, в който осъзнаваш, че до теб има и други хора с тяхното присъствие.

 

По време на уъркшопа сте работили само с хореографа на представлението, който също е и изпълнител в него. А кога и как се състоя срещата ви с останалата част от сценичния екип?

Мария Велева: Събрахме заедно в деня на представлението. И всичко се получи въз основа на общо усещане и енергия.

 

Включването на местни танцьори в представление, разсъждаващо върху представите за дома в глобалния свят, със сигурност не е случайно. Но как Луис Марафа ви въведе в темата? Предложили ви като вход някакви „работни дефиниции“, до които той и екипът му са достигнали на по-ранен етап, например?

Стефани Ханджийска: Със сигурност е пряко свързано. Съвременният танц е много мобилен. Хореографите, които имат свои компании, но работят и с други изпълнители, постоянно са в движение. Луис Марафа ни разказа, че всеки един танцьор в трупата му има уникална биография, свързана с мястото и че всеки един от тях пътува, за да танцува. Така в един момент домът започва да е нещо вътрешно в тялото, а не нещо свързано с конкретно място.

Мария Велева: За мен това е едно голямо изследване, което се върти около идеята за дома: как го пренасяш със себе си, къде го намираш. Цялото представление е такова търсене, показващо различни негови аспекти, без да достига до конкретен отговор. Дори самата му структура, която дава възможност на местни танцьори да се включат, е част от търсенето, защото, в зависимост, от това къде се играе, то се променя от средата.

 

В такъв случай – доколко структурата на представлението е фиксирана и колко е мястото, оставено за импровизация и промяна?

Мария Велева: Влизането на нов човек в представление винаги оказва влияние и се усеща.

Стефани Ханджийска: Това, което работихме с Луис Марафа беше много конкретно като задача, но същевременно той беше категоричен, че иска всеки от нас да намира своята индивидуалност в движението. Като кажем импровизация и се отваря огромно поле от възможности. Докато той говореше с нас малко, но неговото присъствие в залата те насочва към нещо неуловимо, каквото той търси. Подсказваше посоката и ни окуражаваше да търсим всички заедно в нея. От целия процес ти остава много интересно усещане за търсене, но без фиксирани точки.

Както и самият начин на движение на Луис, мен много ме впечатли. Той е адски непоказен! Не се движи и не прави нищо на сцената, за да впечатли публиката. А има свой вътрешен живот, на който отдава пространство и се развива. Като зрител, в първите минути, дори може да ти е странно, докато успееш да влезеш в неговата енергия и да прогледнеш в това, което прави, защото в този момент той действа, а не показва нещо. От другата страна, ние го гледахме и как работи с неговата трупа и когато става дума за хореография той е изключително пунктуален. Всички трябва да е много чисто и ясно. Танцьорите му буквално дишат заедно, толкова добре се усещат.

 

Представлението оставя впечатление, че домът е постоянен поток от ситуации и отношения – от монотонността на ежедневието, показана чрез роботизирани движения, през пазенето на дома чрез прегреждане на пътя и недопускане на една група от друга, усамотение, уют и още много неща. А какви са отношенията в дома, гледан от вашата по-особена гледна точка – едновременно на участници в част от сцените, на крачка по-близо до процеса от публиката в залата, но и все пак и на зрители?

Мария Велева: Най-интересното в съвременния танц според мен е това, че провокира въображението на публиката. Всеки може да намери своята история. И в този случай не мисля, че има една фиксирана такава. Така всеки има своя история за дома. Включително и ние като танцьори и участници в проекта също намираме свой прочит.

Моето лично усещане към „Дом“ беше представяне на отделната личност, която се среща с различни хора. Понякога не иска да бъде доближавана от тях, а понякога сама търси близост с околните. Чувството за един поток, който постоянно тече. Особено при тичането, сблъсъкът с някой друг, желанието ти да бъдеш част от него за известно време, после да търсиш нещо друго. Тази динамика беше много интересна. И точно оттук идва това усещане за дома като за постоянно търсене, като за нещо нефиксирано, което носиш със себе си.

Стефани Ханджийска: Това, което на мен лично ми излезе като образ, докато работехме тази групова сцена е, че сякаш сме някакво малко градче, което се движи, в което всеки говори на своя език. И на моменти успяваш да се свържеш с някого, в други моменти изобщо не успяваш да установиш комуникация. Но всъщност основното като усещане беше пътят напред, не друго. А и ние имаме интересен поглед към представлението, защото нито веднъж не го изгледахме седнали в залата, а частите, които можахме да изгледаме ги виждахме отзад, от дъното на сцената на ТР „Сфумато“.

 

Това, което споменахте за отношенията между хората и честата невъзможност за общуване и близост, беше водеща тема за предишното представление на Луис Марафа, което гостува в България – „Дистанция“. В този смисъл, това изглежда като важна тема и линия в неговата работа, която е продължена и в „Дом“.

Стефани Ханджийска: Аз имам чувството, че представлението „Дом“ е част от много по-голямо изследване, то е един фрагмент. За мен е много впечатляващо, че той не използва сцената и времето на нея, за да заяви нещо конкретно. А просто ти позволява да надзърнеш в неговата работа. За мен тя и цялата му личност казват: „Това съм аз, за мен това е интересно, това търся. Ако и за вас е интересно, заповядайте да го погледнете.“ Ето такъв тип представление е „Дом“, едно поглеждане зад завесата на неговия свят. „Дистанция“ беше по-сценично.

Мария Велева: Луис много често казва, че когато танцува не цели да покаже какво може да прави, а да го сподели с нас. И мисля, че това отношение си личи в цялата му хореография. „Дистанция“ е дует и се набляга върху връзката и начина на сближаване с друг. Или невъзможността да се сближиш. „Дом“ е надграждане и диалогът вече не е само между двама. Една стъпка по-напред в изследването е.

Интервю:  Ина Дублекова

 

 

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s