За липсите. Без обувки и кръв.

Притъмняла театрална зала. Мощен прожектор отляво. Яркият му светлинен лъч тревожно се мести ту по зрителните редове, ту по сцената. Търси или посочва нещо. Напомня за охранителна кула на оградата на затвор, дебнеща за бегълци. Може и да е самотен фар насред морето, самоотвержено насочваш залуталите се. Той ли гледа нас или е наше изобретение, служещо ни, за да виждаме по-добре?

Така започва бавното и методично потъване във всепоглъщащия свят на „В очакване на Годо“ по Самюъл Бекет на режисьора Иван Панталеев и трупата на „Дойчес театър“. „Вярното е да съществува въпросът, отговорът не носи капитал в себе си.“ – казва режисьорът в разговор с българската публиката по повод спектакъла[1]. И не се изморява да отстоява тази своя представа за достоверност в представлението.

Цялата публикация

Advertisements