Елена Алексиева и Стефан Прохоров за „Ужасената душа: Макбет“

„Същинското предизвикателство е да открием авторите на „Ужасената душа“ под опаковката на впечатляващото представление и техният прочит на тази история отвъд адаптацията на познатата класика. “

Елена Алексиева, писател и драматург

Близките срещи с източното винаги са вълнуващи – предполагам. Съдейки по себе си и опита си на средностатистически театрален зрител, би трябвало да е така. Във всеки случай за мен тази беше първата и действително вълнуваща. И не само заради зрелищния спектакъл, пищните костюми и впечатляващите актьорски умения, съвсем различни от познатите по нашите ширини.

Опитах набързо да се ограмотя относно Пекинската опера и малко странната й връзка с Шекспир. Оказа се, че е съвсем целенасочена политика за привличане на публика, което обаче в случая не намали странността на връзката. Представих си нещо наистина екзотично – в смисъл на омайващо шарено и леко комично, понеже нито го познаваме, нито знаем как да го разчетем. Защото в крайна сметка екзотичността, също както и красотата, е предимно в окото на наблюдаващия.  И екзотично то наистина изглеждаше именно поради горните причини, още повече, че от Шекспир беше останала само историята, а неговият Макбет беше китайски генерал.

И всичко може би щеше да свърши дотук, ако съвсем близо до мен не седеше млада китайска майка със своето мъничко китайче, което геройски изтърпя половината представление, но после вече не издържа и започна по детски високо и сърцераздирателно да се оплаква. Всички усилия на майката да го умири отидоха нахалост, така че най-сетне тя се принуди да го вземе под мишница и да си го отнесе.

И докато на сцената генерал Дзъ Ин кроеше планове как да затрие своя крал, а малкото китайче гласовито окайваше съдбата си – както впрочем би постъпило всяко дете на толкова крехка възраст – изведнъж ми просветна. Всъщност от „Макбет“ трупата от Анхуей не просто създаваше нещо свое, напълно оригинално, със своите толкова особени, зрелищни – и, да, дори екзотични за нас – средства, но го правеше така, че да бъде понятна и близка за своята публика. Защото когато имаш нещо важно за казване, няма значение на какъв (театрален) език ще го кажеш, за да бъдеш разбран. Важното е да го кажеш. Също като детето, което не разбираш, но въпреки това усещаш с цялото си същество. Или като трагедията, която може би само си мислиш, че познаваш.

А иначе такъв театър се гледа с подготовка. И не с набързо ограмотяване, а с подробно. Което може би е добре да почне доста по-отдалеч, особено с оглед на българската публика. Примерно с това, че да се става на крака след абсолютно всяко представление не е бон тон, а точно обратното. Също както и да се ръкопляска между частите на едно музикално произведение. Но това е съвсем различна тема, която лесно и весело може да бъде прескочена с констатацията, че макар да не знае как да се държи в театъра, родната публика поне е спонтанна. Жива и здрава да е!

Стефан Прохоров, писател и режисьор

„Макбет: Ужасената душа“ е спектакъл, който се гледа много лесно. Захласнати в екзотичен унес от наистина забележителните умения на актьорите във всеки един аспект – пеене, акробатика, сценичен бой и всичко друго, можем  спокойно да прегърнем тази адаптация и с лекота да се възгордеем от удоволствието, с което гледаме как Шекспир покорява света, а и ние покрай него. Това е туризъм​ в собствената ни кухня, един възможен ход, не единствен, но опасно лесен.

Това не е Макбет, а е „Ужасената душа“ и като зрители не бива да се откъсваме от този факт. А ми се струва така примамливо да гледам така, сякаш гледам една поредна постановка на пореден режисьор по  един пореден Шекспир.

Същинското предизвикателство е да открием авторите на „Ужасената душа“ под опаковката на впечатляващото представление и техния прочит на тази история отвъд адаптацията на познатата класика. Свободното боравене с конвенциите на Операта от провинция Анхуей и тяхното рязко преправяне, почти безотговорно и в същото време с добро познание за разликите и приликите между европейските и азиатските театрални конвенции, говорят за търсенето на спектакъла отвъд границите на културното клише, но в същия момент той остава роб на нашето разбираемо непознаване на контекстите. И сякаш спира някъде там, между Конфуций и Леголенд. Отворен е въпросът доколко можем да гледаме представлението само по себе си и доколко сме подвластни на изградените си представи за театър, когато гледаме – театър.

„Ужасената душа: Макбет“ е много интересен спектакъл, защото е добър, а доброто е интересно. Впечатление прави как драматургичният​ подход на  Цян Съм напомня на подхода на Франческо Мария Паве за операта „Макбет“ на Верди по структурирането на Шекспировите събития в музикален план, с уговорката че в Китайската опера музиката е изначално  равносилна на акробатиката, актьорството, бойните умения и визията, докато европейската опера следва друга логика на развитие. Ключово е решението трите вещици да се превърнат в разказвачи, несъществуващ в китайската традиция типаж. Тези богове/клоуни предизвикват „ за удоволствие и забава“ цялата история, проверявайки верността на генерал Дзъ Ин, висша ценност в традицията на китайската опера и култура. Сбор от типажи – клоун, генерал, прислужница, които традиционно не се обединяват в клоунското, този като че ли Брехтов ход ни вкарва между две криви огледала. В едното виждаме изкривен образ на традиционната Китайска опера,а в другото: на адаптираната класическа европейска история. Нито едно от двете не е там, напротив, разкривеният образ създава едно особено изживяване за зрителя, който не е сигурен какво стои пред него.

Високото майсторство обаче ни увлича в удоволствието от възприемането, а именно удоволствието ни подхлъзва в това да възприемем спектакъла като „ един китайски Макбет“.

А пред нас всъщност стои един сложен продукт, рожба на срещата между глобализацията и театъра. Не съм сигурен до какво заключение ни води съществуването и гледането на спектакъла, но със сигурност той заслужава да е повод за дискусия.

„Ужасената душа“ заслужава внимание и изисква бдителност.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s