Изчистено и прецизно

Залата в театър „Азарян“ беше само на една трета пълна със зрители. Не знам дали поради лошото време, но за тези сравнително малко присъстващи си струваше борбата с метеорологичните условия. Борба видяхме и на сцената – всъщност, тя е заложена в концепцията на „Автаркия (…)“. В интервю за „Варненско лято 2017“ Ан Нгуен споделя, че в представлението „всичко се случва много бързо, танцьорите не спират в борбата помежду си за територия и йерархия.“

В тази борба за пространство на сцената са четирима танцьори, като в началото представлението е било изцяло женско, но впоследствие стават промени в състава и до нас то достига с три жени и един мъж. Ан Нгуен е новатор с това, че прави хореография, съставена от типични улични танци, влизащи под шапката на стила хип-хоп (брейк, попинг и уакинг). Тя ги поставя на театрална сцена, изваждайки ги от традиционния контекст на хип-хопа. „Всичко започва с есенцията на жеста, позата на тялото, позицията в пространството и връзката с „другия““.

Става дума за самоизявяване в общо пространство. Четиримата танцьори създават поле на игра – стратегическа, както я нарича Ан Нгуен, в което и езикът е различен. Заявките се осъществяват без думи – съществуването е по-близко до това на животните. Тялото е единственият инструмент за комуникация. „Същността на хип-хопа се състои в желанието му да се свърже с животинските инстинкти.“ Той е начин за „отразяване на форми и енергии около нас“. Ан Нгуен дава пример с множеството влияния, от които брейкът черпи – освен от салса, индийски танц, кунг-фу, капоейра, гимнастика, йога, степ, тя твърди, че брейкът черпи и от движения на животни като дивите котки, например.

Интересно е как в цялото е вплетено роботизирането. Скоро след началото актьорите се нареждат в редица и започват да повтарят механично едни и същи движения отново и отново. По някое време обаче една от машините (роботите?) получава „бъг“ в системата: движи се все по-бързо, вече не в  ритъма на останалите, докато накрая не успява да „излезе“, да се освободи от този цикъл. След това „събужда“ и останалите един по един. Помежду им следва комуникация, която е твърде абстрактна, за да се ограничи с конкретна интерпретация. Тоест, за всекиго може да означава нещо различно. Накрая обаче композиционната рамка се затваря с плашещ (за мен) финал: четиримата отново постепенно се машинизират, докато не зациклят пак в същия стар ритъм. Дали това е намек, че цялото се повтаря до безкрайност – излизането от порочния кръг и връщането обратно в него? Хубавото е, че всеки може да реши сам за себе си – ето една от прекрасните страни на абстракцията, танца и липсата на думи, които да поставят граници.

С удоволствие отбелязвам забележителната техника на танцьорите – изпълнението на хореографията е изчистено и прецизно. Чудесно е да отидеш в театър за да гледаш хип-хоп. „Автаркия (…)“ е поредното доказателство за всеобхватността на театъра: ето как една култура, родена на улицата, претърпява развитие и навлиза в театралните зали, където започва да се възприема като достойно изкуство.

 

Емилия Тончева, студентка по театрознание и театрален мениджмънт

 

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s