На тънката граница между театър и не-театър

Вера Петрова – преводач, журналист и писател за „Макбет“ на Алесандро Серра

„Тези вещици бяха за Оскар!“, възкликва Чечилия. По времето, когато е писала дипломната си работа за Елизабетинския театър, е изгледала десетки представления на „Макбет“ къде ли не по света. Точно това представление обаче, което я остави изумена, гледа години по-късно не в родната си Италия, а в София, при първото си посещение в България. Дойде ѝ изневиделица, както и на всички нас. Чечилия Сандрони е една от елитните пиарки на Италия, само ѝ даваш знак, и се прицелва в десетката и казва каквото трябва и както трябва. „Порази ме визуализирането на властта. Сведената до минимум сценография. Впечатляващата „дарк лейди“. Невероятният заряд, що се отнася до антропологичната стойност на представлението. Забележително, ще го препоръчвам със сигурност“.

Както вече стана дума, казано бе каквото трябва и както трябва. Знаех си, че трябва да я цитирам. Моите усещания не са така стройни, преследват ме на пресекулки в следващите дни, и то в пълно безредие. Най-много ми е пред очите гледката на осемте млади мъже, когато излязоха да се поклонят. Преброих ги, отзад напред и отпред назад. И пак. Като че имаше значение колко точно са наброй. Отпечатаха ми се в съзнанието така, строени в редица един до друг, в някакво безвремие. Застанали като за растрел (това пък сега защо ми идва на ума) на тънката граница между театър и не-театър, между сцена и публика, между себе си преди и себе си след малко. Между  Шекспир и Сардиния – и тази граница се оказа тънка. Вече бяха предизвикали всичките ни сетива, когато продъниха слуха ни на няколко пъти (а ни се  искаше да не спират), когато завихряха следи от посипания по сцената прах с всяко свое движение и дробовете ни се свиваха първосигнално в спазъм, когато в салона се размириса на евтино червено вино, точно каквото сипваха в паницата  на прасетата-поданици, когато взеха да трошат тънките кори сардински хляб, за да поемат вината да го тъпчат греховно в праха. Прахоляк, камъни, сурови мъже с каскети, които си правят гаргара с живота, приведени забрадени бабички, които ситнят в хоризонталния си свят и урочасват не по правилата. Трябва ли Шекспир да е регионален, може ли Шекспир на диалект. Всичко може. Правено е. А и кой по-добре от него се оставя на режисьорите да докарат всеки гег до гротеска. И това сме виждали, имаме си добри примери. Имаше и още нещо, усещах нещо различно в тази енергия. Намести ми се във възприятието после, пак отзад напред. Случайно или не, оказахме се на служебния изход, когато осмината излизаха. Никой не ги чакаше, и те нищо не очакваха, само се изчакваха един друг. Ококориха очи на искрените ни поздравления, запрегръщахме се накриво под нашите чадъри. Едни скромни, усмихнати момчета, попаднали в непознат град. И това е. На другия ден в главата ми се въртеше една дума, „чисто“. Чисти бяха, в тъмното на стълбичките под дъжда на изхода, чисти бяха и  на сцената. Докосната беше основната струна и останалото беше пометено. Не беше останало нищо освен очевидното. И нямаше его. Ето какво беше. Но това вече тръгва към анализ. Искам да си остана с идеята за осмината, дето нищо не очакват. Чисти.

Вера Петрова

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s