Присъдата на Тимофей Кулябин (хореографски впечатления „Онегин“)

Филмираният спектакъл на Новосибирския театър „Евгени Онегин“ беше първата ми среща с работата на младия режисьор Тимофей Кулябин.  Нямах никакви очаквания въпреки  възторжените статии, които бях чела за него и неговите „Три сестри“. След видяното останах най-силно впечатлена от авторския му почерк и силата на личния прочит на творбата.

Кулябин превръща своя „Онегин“ в присъда върху съвременния човек. Това се случва във втората част на постановката, след антракта. Случва се дори изненадващо, защото първата част не подсказва подобна радикалност на мисълта. Спектакълът започва доста „силово“, с един сексуален акт, под бели чаршафи, и с много чувствени възклицания на участващата в него жена, както и с хладнокръвно до равнодушие присъствие на мъжа, който се оказва самия Евгений Онегин. След това, чрез приома на „повторението“, въведен в танц театъра от Пина Бауш и широко експлоатииран  в съвременната танцова сцена, се представя монотонното ежедневие на героя – секс, тоалет, обличане, закуска с хайвер и водка, бал, събличане, лягане , секс и така отново, и отново… В повторенията някои детайли се видоизменят и ускоряват, но така или иначе те подчертават бездушния стериотип – живота на героя. По нататък действието следва развитието на литературния текст, който или се чете на запис или се произнася от актьорите в диалог или от името на разказвача. Мизансценът е подчертано нереалистичен, дори там където навлиза в битови ситуации, той запазва метафоричността на въздействието си. Героите следват своите определени от сюжета линии, но действието се явява като постоянен акустичен фон на техните съдби, като визуална реплика на случващото се в тази история. Така или иначе в първо действие режисьорът представя своите фикции, предизвикани от Онегин и неговия „мрачен spleen“, който минава като танк през нежните чувства на влюбената в него Татяна.

Антракт.

Второ действие. Картината генерално се променя – визуално и действено. Текстът почти изчезва, Онегин убива на дуел Ленски, хладно и лаконично. От този момент режисьорът сякаш изгубва интерес км него и се фиксира върху Татяна. Но не върху нейната история, и брак, а върху вътрешната й метаморфоза – от невинна и наивна селска девойка, Татяна се превръща в достойна представителка на висшето общество. В тази безловесна метаморфоза Татяна  влиза чрез същия мизнасцен, в който виждаме Онегин в началото на спектакъла – тоалет, обувки, танци и пр.  И когато тя се превръща в женски вариант на Онегин, следва най-силният момент от спектакъла – двуминутното мълчание при срещата на  Евгений Онегин и Татяна. Очите им се срещат като за първи път, без ниакви думи, без никаква друга реакция. Стоят и се гледат. След това Татяна става от стола си, взема от пода обувките си и излиза от сцената. В този момент сцената се разтваря неимоверно и се превръща в цял един свят, който ние също обитаваме.

На финала Кулябин произнася своята категорична присъда не само върху героя на Пушкин, но и върху съвременните му модификации, философстващи безспирно във Фейсбук, натъпкани с информация от всякакъв характер, специалисти по всичко и, разбира се, по въпросите на любовта, а всъщност празни, кухи и безлични конструкции, които вятърът във всеки момент може да отвее…. Силен визуален ход. Неочакван и категоричен като удар с японски меч. Героят е обезглавен, а заедно с него и ние оставаме сразени от яснотата на посланието… Този финал, който превръща човека в куха, изпразнена от всякакво съдържание конструкция, в макет на човек, преобръща целия смисъл на постановката и го отнася към нашето постмодерно съвремие, в което да имаш чувства е равнозначно на това да си глупак.

Езикът на Кулябин е оригинален, самобитен, повлиян от стилистиката на танц театъра, която  използва смислово обусловено. Движенческите епизоди заемат почти целия мизансцен, който по принцип се стреми към абстрактност и поетични обобщения. Има директни препратки към епизоди от спектакли на Пина Бауш, но не като цитати, а като хореографски решения – обличането на Онегин и Татяна от група прислужници, танцът около Татяна, постоянният смях в безсловесното поведение на Олга, повторяемостта на сходни мизансцени и пр. Костюмите са семпли също като в танцов спектакъл, където картината се рисува от движенията, а не толкова от дрехите. Сценографията е изчистена от всякаква епоха и битови подробности, с изключение на отделни детайли, който обслужват чувството за съвременност и дори извънвременност. Точно това извънвременно внушение  на постановката ме спечели най-силно – усещането, че този тип високообразовани и владеещи механизмите на обществените отношения персони се срещат във всяко време, а в нашето са добили значението на демиурзи, оформящи вселената на съвременния човек.

Кулябин се вълнува не само от героите на Пушкин, а превръща Онегин в „герой на нашето време“, който без замисляне унищожава себе си и чужди съдби воден от дълбоката си вътрешна празнота, обилно покрита с ерудирани пледоарии… Японският меч на Кулябин посича този кух светоглед и го осъжда на разпад, като всяко несъществено и зле конструирано нещо.

Дали да кажа, че постановката на Кулябин звучи ако не феминистично, то поне в защита на женската същност. …? Това може би е така до някъде, но смисълът е много по-мащабен и се отнася до вечното противопоставяне на любовта и неспособността да обичаш, на чистотата и нравствената изхабеност, на автентичната емоционалност и боледуващото от себе си банално самолюбие…

Мила Искренова

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s