Пипо Делбоно с фадо и поезия на живо, Емилия Кларк като Нина Заречная в „Чайка”, поразен от военния конфликт в Ливан, брат на артиста и режисьор Раби Мруе, дуото Деклан Донелан и Ник Ормерод малко преди да гостуват на фестивала в Единбург, звучи точно на границата между фикция и спомен. Защото и Донелан и Пипо Делбоно и Раби Мруе са познати на българската публика от техните гостувания, оставили значими следи в театралния живот. Накратко, платформата Световен театър в София ще се състои между 4 и 21 юни с три ексклузивните гостувания на спектаклите „Да яздиш облак” на Раби Мруе, „Любов” на Пипо Делбоно и „Животът е сън” на Деклан Донелан и Ник Ормерод.
„Тартюф”, който видяхме в програмата на „Световен театър в София” безспорно ни показа мощната сила на класиката да звучи съвременно. Режисьорът Иво Ван Хове се спира върху този обрасъл с интерпретации текст на Жан Батист Поклен – дьо Молиер за да ни представи изумително актуален прочит. Той екстраполира първоначалната версия от 1664 година директно в наши дни. А на финала добавя и една изненада от себе си, както споделя в интервюто преди филма. В интерпретацията на Иво Ван Хове е разкрит трагичния и неизбежен разпад на семейството, като особено е акцентирано върху междупоколенческия конфликт баща – син, съответно Оргон и Дамис, както и в еротично представената връзка на Елвира (съпругата на Оргон) с новопристигналия Тартюф.
Режисьорът Стайко Мурджев за постановката на Иво ван Хове посветена на 400 години от рождението на Молиер в „Комеди Франсез“. „Тартюф, лицемерът“ бе част от програмата на платформата Световен театър в София в партньорство с Френския институт в София.
Що за автор е Том Стопард? В безброй портрети и рецензии той е определян като интелектуален гимнастик, като ослепителен майстор на думи, като превъзнасящ мисълта: човек, който може да използва лингвистична философия, латинска любовна поезия и квантова механика и да ги преобрази в драматургичен материал. Ако нещо е липсвало, то се подразбира, то е самооткриване и силна емоция – и двете очевидни в „Леополдщат“, най-новата пиеса на Стопард и вероятно последната такава.
Бих твърдял обаче, че винаги е имало ожесточена, макар и до голяма степен непризната, емоционална основа за работата на Стопард. Новост в „Леополдщат“ е автобиографичният елемент. Веднъж Стопард каза на интервюиращ с нехарактерно тромава фраза: „Не мисля за живота си като за кладенец, в който пускам кофата си с чувството, че навлизам дълбоко в себе си“. Но в „Леополдщат“ той не само проследява съдбата на австро-еврейско семейство, чийто опит е аналогичен на този на собствените му чешки предци. Той също така драматизира собственото си затруднение в образа на Лео Чембърлейн – англофил, обичащ Шекспир, чиито родители са избягали от нацисткото преследване в последния момент.
Майкъл Билингтън – театрален наблюдател
Продукцията на Патрик Марбър има грандиозни, но статични сцени, съставени от идеологически дебат между героите за асимилацията, антисемитизма, основополагащия ционизъм на Теодор Херцел и създаването на Израел. Стопард ни държи на значително разстояние от своите герои. Емоционалната драма се натрупва, но в дълбоките води под повърхността. Въпреки това експозиционните уроци по история на героите са потресаващи и на моменти озадачаващо опростени и вяли.
Актьорският състав е толкова голям, че някои герои се усещат оскъдно скицирани, въпреки че Херман (Ейдриън Скарбъро) е особено добре нарисуван заедно със съпругата си Гретл (Фей Кастелоу). Когато има драма, а не дебат, това е заинтригуващо – като например мощна сцена на отнемане на къща или изневяра, която има дългосрочни последици. Екшънът извън сцената има изпепеляващ ефект благодарение на звуковия дизайн на Адам Корк, от разбиването на стъкло, което обозначава Кристалната нощ, до острия звук от изтребители и тропането с ботуши.
Величествената всекидневна на декора на Ричард Хъдсън е потънала в избледняло Чехово величие и мрак. На екран се появяват дати, които отбелязват историята и черно-бели снимки, които винаги се връщат към образа на семеен портрет. Когато най-накрая миналото навлезе в настоящето, ни се дават кратки описания на смъртта на всеки герой – „Аушвиц“, „Дахау“, „поход на смъртта“ – списъкът продължава и продължава, дълбоко трагичен. Въпреки всичките си дебати и отдалеченост, този конкретен семеен портрет ни оставя лишени от историята.
Стефан А. Щерев, актьор и фестивален мениджър Следя работата на Лоренци от първото му гостуване тук, още с ,,Бесният локомотив“ през ,,Илиада“ до „Мъртвият идва за любимата си”. Гледал съм и в Словения негови постановки, и това, което забелязвам като червена нишка през всички тях, е уважението към ритъма и желанието му да подчини действието и актьорската игра на него. Мисля, че българската публика приема неговите спектакли, не е случайно, че дойде и покана към него от Народния театър да направи представление там. Това, което гледахме тази вечер е копродукция между два малки театъра в Словения, ,,Птуй‘‘ и ,,Кран‘‘. Това са актьори, които играят на впечатляващо високо ниво и задържаха вниманието на публиката от началото да края. Това значи, че театралната магия се е получила. Много елегантна, много прецизна игра, в детайли. Мисля, че това представление дава посока на размисъл и българският театър може да се учи, че ,,страст на парцали“ не винаги означава добра игра, а деликатната игра означава голямо внимание и ние го усетихме.
Магистърска програма„Литература, кино и визуална култура“при Факултета по славянски филологии на СУ „Св. Климент Охридски“ организира среща с Йерней Лоренци водена от професор Людмил Димитров. Срещата ще се състои на 10-и юни от 18.30 ч., 65 аудитория на Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Очакваме Ви!
World Theatre in Sofia 